Б А Л О Н О К Р У Ш Е Н Ц И Т Е

Беше един от онези дни...........  лудост, смях, страх и хапещи насекоми. Когато пристигнахме в Шумен- 4-членен екипаж, сигурно беше 40°С. Парапланеристи, закуска, кафе, закачки със сервитьорката- очертаваше се страхотен ден, но дори ние нямахме представа колко страхотен.

Вятърът ставаше и за нула време напълнихме балона и без да разберем кога - парашути, дрехи, каска, GPS- и литнахме. БОЖЕ! Тази гледка! Тази гледка! Градът беше някаде зад хълма и докато се издигаме, сякаш се вкопчи за него и взе да наднича и  да изплува, докато не се откри с цялата си прелест пред нас. Роската ме пита нещо, а аз не вдявам - поразена и разтреперена от отдалечаващата се земя, докато сградите не станаха кутийки, нивите - цветни квадратчета, а под нас шарен пъзел. На 3200м. регистрирахме максимална скорост от 22.5 мили/ч. На 4000 и нещо метра взехме да се замайваме и задъхваме, а до 5000 - вече гледахме да не се движим, за да не припаднем от липса на кислород. Средната скорост на изкачване беше 3.7 м/с, двайсет и пет минути бяха достатъчни да достигнем тавана на полета- време недостатъчно за адаптация на организма към тези критични  условия. Въпреки всичко неописуема беше радостта ни, когато стигнахме до рекордните за нас  5606 метра. Облаците,останали някъде отдолу под нас,възсторгваха със своята красота и пухкавост.. Но не можахме да продължим, защото горелката гаснеше напълно - и тя не можеше да диша. Снижихме се  до 3000 метра и продължихме вълнуващото пътуване. Снимки, смях и луд хоризонт, а покрай нас неусетно се нижеха Търговище, Попово, села и езера, гори и поля. О, наслада! Без да разберем кога бяхме издухали всичката си газ неочаквано почнахме да се снижаваме на най-неподходящото място- гора. Поляните бяха на може би 300 метра от нас, а ние падахме в дърветата! Залягане, клони отвсякъде, а всичко се люшка около нас. Четири пъти се вдигаше и падаше балона в из горите. На втория път аз скочих (с парашут на гърба) от три метра, а след мен изхвърчаха две бутилки газ. Хукнах да гоня Роската и балона, с обезпокояваща мисъл, че нямам GPS и ако се изгубим един друг... Изоставих половината инвентар и тичах сред тез коприви и тръни, а краката ми пулсираха и пареха. Проклинах се за късите си гащи. Балонът кацна пак в дърветата, литна и на четвъртия път Роската скочи. Той реши да пуснем балона и да видим къде ще кацне- луда идея, но в случая проработи. След няколкостотин метра той кацна на една поляна и ние, като ловци , дебнещи от двете му страни, се приближавахме. Аха да литне и с последен спринт се вкопчихме в него като удавници. Голяма борба беше, докато го съборим, а местните ни наобиколиха и умуваха над това чудо. Потяхме се като никога досега, а конските мухи и стършелите ни бяха вдигнали мерника. Обадихме се на спасителния екип - Паско и Илиян - да ни измъкнат от тоя пущинак. Два часа ги чакахме, а през това време - адреналин и смях, истерия и пот. Когато с  триста зора прибрахме всичкия инвентар, подути от хапане, белязани от копривата и тръните, скапани, но адски щастливи всички заедно се хвърлихме в реката наблизо, редом до кравите и смаяните местни селяни! Какъв ден! Какво приключение! Три часа и половина и прелет осемдесет и пет километра. Само да зашием балона и......